Определям участието по ERASMUS като може би най–доброто решение, което съм взимал през времето си в университета. Отделно от хората и цялата свършена работа тук, Финландия ми даде огромно лично пространство, където можех да бродя, за да разбера себе си по–добре. Мисля, че много пъти съм писал за това, но в момента усещам онова вътрешно израстване и приемане на личното с всичките му недъзи, драскотини и трески за дялкане. А когато идентифицираш проблемите, то решението им също е по–лесно.

Намерих първия си сериозен стаж. Надявам се. Може би. Ако е така, то това означава лято, прекарано в София, близо до много любими хора, близо до много динамичен живот. И това ме изпълва с панически страх, който парализира, така че цял ден днес да търся място далече от когото и да е било и просто да стоя пред монитора, чудейки се “и сега какво и накъде!?”. Проблемът не произлиза от факта, че съм стигнал връх, нищо подобно. В личното и професионално развитие няма моментни революции, а всичко си е еволюция и адаптиране. Въпросният проблем се крие именно в паническия срах, че това ме избутва под някаква светлина и пред очите на 2–ма, 3–ма или 10–на души, а това на свой ред увеличава шансовете да бъда разобличен като “е*ати позьора, брат”. И точно днес бих искал тотално да се скрия от подобни възможности и да се задуша в работа, която да ме убеди, че реално има смисъл да пробивам стената с глава.

Проблемът не е в ниската или висока самооценка, а в липсата на реална такава и в това, че явно се нуждая от база, по която да сравнявам. Убийствено тъпо, защото в дизайна и изкуството има фактори, толкова далече от каквато и да е обективна сравнителна характеристика, че изобщо не може да става въпрос за намиране на универсална база, която да покаже дали съм стигнал по–далеч от някой колега, приятел или просто професионалист, чиято работа следя.

Убийствено тъпо, наистина.

Единственото, което мисля, че мога да направя в случая, е да стисна зъби пред срама и страха и, когато е нужно, да споделям и показвам. Ниско качество, бавно развитие, стилистично лутане, пропадащи концепции… Въпреки това по–добре от криене. ‘Щото така ще стигна само до кривата круша, а все ми се иска и да я задмина с поне малко.


Antimatter—Fear of Unique Identity

…беше Константин, за да ми напомни преди няколко дни, че място като този блог някога съществуваше. А в него не съм писал от и аз не знам кога, но със сигурност е от много време. Завъртя ми се в главата все пак да го отворя и да опитам да драсна ред–два, барем започна да се включвам по–често. 

Всъщност в момента има толкова много за споделяне, че накрая зарязвам изобщо всякакви теми и споделям как пролетта във Финландия закъснява като международния влак Белград–Истамбул, а аз все още нося ръкавици и зимното яке. Затова пък, напук на минусовите температури, си карам колелото и си пия кафето. То друго трябва ли му на човек? Щом и работа има, ехе, изобщо не съм за оплакване. 

Та така с блогове и богове тук.