Всяко ново начало всъщност е стартова линия на една писта за лекоатлети, когато си казвам, че ето го правия път пред мен, напред и нагоре, но в крайна сметка правя голям кръг и се връщам на стартова позиция, където с окапали крака плюя кръв и искам да съблека потната тениска и сухата кожа. Не се научих, не знам кога ще науча от къде да минавам, когато започна състезание с Мен, Времето и Пространството. Може и да тръгна назад или да свърна надясно, да изкача стъпалата до дай-горния ред седалки в стадиона и от там да пия джин и замерям публиката с пуканки.

Този блог за нищо не става, просто разхвърляни мисли. Ебал съм го, хронологията му и всичко. Стана както не исках – дошевен рецикльор. Пускам му проблемни мисли, той ми ги сдъвква и ми връща проблемите отново, а аз се лъжа, че всичко вече е наред. Получавам изполирана представа за моето съществуване, че е дръпнало една крачка напред, а всъщност виждам, че подскачам на едно място. Малко като картина на Ешер. Уж така, уж иначе, а все не. Няма да си върна лятото, няма да “открия себе си”, няма да се подобря, няма такова нещо като друг човек до когото да съм, просто не че не е нужен, просто той не трябва да си го причинява. И да, искам цигара, алкохол и музика до дупка – от онази, която смесва лимонов сък с лимфата ми и ме оставя на леглото в безтегловност. Мисля, че имам малко ракия в шкафа. Нямам нищо по-хубаво, което да пия, и това ще свърши работа, ще я разредя с чай; нямам време за драми, да организирам постановката на своето безпаметно, битово напиване. Просто трябва да се случи и така, премрежил очи да посрещна утрото. То пък идва със своята вечна хлад, майната й на надеждата, слънцето е януарско, т.е. слънце няма. Както няма кураж, достойнство, самочувствие, себеусещане, любов, щастие, тъга, мъка, спокойствие, енергия. Не и между тези четири стени, бетонен ковчег, саркофаг на милиони виртуални кавги. Пропит със съжаление и грешки, с глупост, с инат. С желание за удобрение, с граматични грешки, с простотия, самозабрава, първосигналност и какво ли още не, което ибх изхвърлил през прозореца, така че вятърът да го отвее.

Но като знам, че ще се върне отново? Досущ бумеранг, нали? Не мога да се очистя, даже и със светена вода да се изкъпя, и във водите на Северния океан да плувам, отново ще изляза омърсен от глупостта си, но и вече мокър. Не знам какво пиша, просто глупости, в 1 през нощта, нямам друго какво да правя явно, освен отново да се чудя има ли изобщо правилен път!?

Убеждавам се, че каквото и да се върши, винаги се намира един безкраен вакуум от самота, който засмуква. От него не мога да избягам даже и в своето мастило и хартия. Не знам къде да отида и какво да направя, за да забравя това, което съм. Най-грешно е да съжалявам, че не мога да намеря нещото, което никога не съм притежавал, т.е. характер, самоличност.

Идея си нямам как да завърша това поредно изхвърляне на душевни отпадъци. Отворен край, майната му…

Въпреки всичко си имах малките музикални страсти. Като започна с преоткриването на балканската музика, но онази, прекрасната, планинско-ливадна, която докосва жилаката на рода и събужда караконджулите, спящи в мозъчната ми кухина. И така, докато стигна до другото прекрасно преоткриване на Jeff Buckley; при него всичко беше лично, разговор на четири очи на по чаша ром с чай, морски въздух, пясък в косите и тераса на последния етаж на панелка.

Мисля, че има няколко албума, които не можах да побера в избраните 10, но си заслужава да спомена.

* dredg – “Chuckles and Mr. Squeezy” (Песен: The Ornament)

* Leprous – “Bilateral” (Песен: Restless)

* The Black Keys – “El Camino” (Песен: Lonely Boy)

Ето и самата класация. Искаше ми се да има по-разнообразни албуми и да се бях поровил повечко през годината. Ммм, ухание на нови звуци. Няма нищо, тази година ще е. (:

10. STEVEN WILSON – Grace for Drowning 

Да се удавиш именно в своята метафизика е най-добрият начин за слушане на втория албум на Steven Wilson. Остани без плоскост под краката, без въздух около теб, в абсолютен вакуум на мисълта.

Песен: Raider II

9. KORN – The Path of Totality

Два албума подред ме разочароваха с музика, която минаваше за фон, но нощо повече. Да, но. Експериментът на Korn с dubstep се е получил ултра-мега-гигачук. Значи можело, а? Сега остава да се надявам следващия техен пълнокръвен албум да бъде на същото ударно ниво, както този.

Песен: Narcissistic Cannibal

8. MACHINE HEAD – Unto the Locust

Честно, смятам, че албумът е една идея по-слаб от предхождащия го The Blackening. Все пак троши кости. Бавно. Сигурно. Да се знае, че след последните звуци от теб ще е останала една пихтиеста купчина, на която не й остава нищо друго, освен да завърти диска отново.

Песен: I Am Hell (Sonata in C#)

7. OPETH – Heritage 

При албумите на Opeth ми трябва не толкова задълбочено слушане, колкото време, за да попие. Винаги става постепенно и пълзи под епидермиса, докато не направи някоя рана. Изцяло чисти вокали, връщане към приказките и King Crimson. Отново след n-то въртене ченето ми падна, забих поглед в една точка и единствената останала в главата ми мисъл беше “Ебаси”.

Песен: Famine

6. MASTODON – The Hunter

При първите слушания си мислех, че това ще е албумът на годината. Нещо обаче ме тревожеше и след малко размисъл разбрах какво – твърде много музика. Явно момчетата от Mastodon имат нов източник на вдъхновение, но ми се струва, че то е дошло мъъъъничко в повече. Все пак The Hunter е поредния коктейл от какафонични звуци, порядъчен хаос и танц на енти, като всичко това, събрано на куп, те изстрелва директно в космоса на планета XYZ.

Песен: Stargasm 

5. PUSCIFER – Conditions of My Parole 

Три думи: Maynard James Keenan. Даже не мисля, че са нужни пояснения.

Песен: The Rapture

4. FAIR TO MIDLAND – Arrows and Anchors

Обичам, когато групите се заиграват с мелодиите, за да създадат модерно и същевременно закачливо до някаква степен алтернативно звучене. Като го слушам се чувствам на някоя от детските люлки как току-виж ще полетя и отново стъпвам на земята, циклично повтаряне на действието.

Песен: Uh-Oh

3. RUSSIAN RED – Fuerteventura 

Нежна и много ранима. Някъде в съзнанието ми си намери мястото, за да мога всеки път, когато я пусна да тичам през гори и да плача насън. Тогава и само тогава дъждът може да отмие всяка емоция, разбита на стъклени парчета. Сълзливо, банално, не ми пука, живея насън.

Песен: A Hat

2. FLORENCE + THE MACHINE – Ceremonials 

Florence е отново тук и сега. Онази магия от зима 2009, която за мен беше лято 2010 идва през зима 2011 и ще ме държи буден и бушуващ и през 2012. Да не говорим, че с нея новата година беше посрещната – гаранция, че ще е цветна и разнолика.

Песен: Spectrum

1. WHITE LIES – Ritual 

Гордо White Lies поемат щафетата от O.Children да отдържат фронта на пост-пънка и ню уейва и за да са още по-така, нали, смесват умело всичко това с инди музика. Резултатът е ритуал за почит към 80-те, Depeche Mode и Joy Division. Албумът избухва с емоцията си. Сивотата от обложката е прехвърлена в самата музика (или обратното?), но между черното и бялото всъщност наистина има тооолкова много разнообразно сиво. Тази позиция ми беше може би най-лесната за определяне и има защо. Албум-чудо.

Песен: Bigger Than Us

Беше голяма, прекрасна, обширна и единствена. Преживях си личните върхове и спадове, за да разбера, че все още съм едно дете – и в хубавия, но и в лошия смисъл. Съграждах, но и разрушавах, откривах, но и губех.

И за някои загуби ще тежи повече от други.

Въпреки това може би е било нужно да се случи и онова метафизичното аз, което трябва да достигна, да хвърли един пердах на реалното, самозабравило се, за да може то да осъзнае къде се намира в голямата вселена. Всъщност не знам, но имам цяла нова година да разбера и да работя над това.

На 2011 ще й кажа, че я обичам с всичкото й вино от глухарчета и тръни. Ще ми липсва, но след няколко години ще си я припомня в някое топло и уютно лондонско кафене.

Гледаш звездите, слънцето, луната, събрани на едно място досущ погребален букет от лъчи, поднесен ти от цялата природа с милата усмивка а ла “виж сега, така и така ще си с мен.”

Започва да ти се спи. Клепачите натежават. Едва ли можеш да си построиш сал от мигли, привързани една към друга с кичур коса. Иска ти се, но едва ли, наистина, едва ли, хайде, стегни се. По средата на Океана си, някъде между Островите Кук и Вселенския дъх и целия свят не ти позволява да предприемеш нищо. Нищо, ама баш нищо, за да запазиш не особено интересния си живот.

На твое място бих се напил. Не с вино, с морска вода. Наведнъж, на екс. За да се напия като удавник. Елегантно. Без излишна помпозност.

Хора, Пътища, Автомобили е всъщност Човек, Път, Влак. Нямам идея какво да напиша, освен да си седна на по чаша вино с календара и часовника и да отперя един дълъг мохабет с тях. Ще си разказваме преживявания, ще им споделя някои чувства, те ще ме успокоят с притча и докато се усетим моята летяща стая ще се приземи на покрива на панелка; на 3000 км юго-изток, само за да ме лъхне миризма на студен бетон, липов чай и плач.

Чакам си следващата бутилка, г-н Бъкли, ще съм благодарен да я донесете по-скоро, искам да заспя.

А от другата страна на телефона ще стои тя, момичето 100011, което ще бъде най-малкото съвкупност от нули и най-много от единици, но самата система не ми позволява повече, въпреки това да милваш с поглед един сигнал, 3000 км отдалечен от теб, е не абсурдно, ами чисто и просто черна дупка във възприятията на един студент.

Все пак го върша и си живея с тези черни дупки, които са навсякъде около мен, като един движещ се гроз от черни дупки съм и се питам какво ли е всъщност от този грозд да направя вино? Вино от черни дупки е май като боровинковата нощ преди малиновото утро.

Спи ми се, между другото. Ще си взема ей онзи учебник Х и ще отида да се правя пред духчето-Абсурд, че чета, докато всъщност 100011 занимава мисълта ми.

Там има триглави лами, златни ябълки, някой друга самодива с детелини в очите и магически реки, по които текат спомени, превръщащи се в мечти. В техните вирове най-обичам да плувам, а когато не мога, просто влизам бос и с навити крачоли вътре, докато пасящ наблизо кон ме гледа учудено. Излизам пак бос, краката ми не са по-златни от обикновено, но затова пък са по-мокри. Виж обаче, няма по-голям кеф от мокри крака, подсушени с крайбрежен мъх и усещането на разхождащите се между пръстите речни раци. После се затичвам между житата, играя си със слънчогледите (“Аз съм вашият крал, а този откъснат слънчоглед е моят скиптър!”) и за корона използвам сплетените клони на ей онази бреза.

И тогава ще целуна някого (който всъщност е целия свят), ще целуна някого в цъфналата ръж.

Виждам мирното ти тяло, съвсем не мъртво, не, по-скоро излежаващо се отпуснато в прегръдките на тревата и въплъщаващо самото спокойствие, макар да се намираш в клетка от слънчеви лъчи. Двата слънчогледа, които кой знае как са поникнали близо до теб, са изпаднали в дилемата кое точно слънце да гледат, но в крайна сметка решават просто да си гледат работата.

Чувствам се гол, разголен до плът, макар на гърба ми да има риза. Вятърът е навсякъде около и в мен. Въпреки това единственото, което върша е да препълзявам към тялото ти, оставяйки дълбока диря по поляната. Ти лежиш все така мирно, самата хармония между човек и природа. Някъде между косите ти и ноктите на лявата ти ръка се намира границата между реалността и илюзията.

Потрепваш с мигли, погалваш земята. Тя въздиша от докосването на дланта ти.

Целувам те по челото. И се превръщаш в сноп от слънчеви лъчи, погълнати жадно от двато слънчогледа.

Нямам слушалки, но имам сънища, а сънищната музика, особено лятото, е пълна с мелодии, които като огромен чаршаф се разстила едновременно над третокласни пътища, поляни от слънчогледи и мъгливи върхове.

Лято е, а аз съм влюбен в живота и хилядито му слънца.