Първо докосване на слуха до пълзящия по стените глас на Серж Гензбург (а от тях капят клавиш на пиано: черен, бял, черен, бял, бял отново, черен…). Той – още една причина да искам да уча френски; тези дни/месеци/години трябва да си открадна време за един език и една бутилка червено вино с учебниците.

Ухае ми на пролет, пролет е всъщност, светът е хубав, а няма ми ги очилата, те са на последния рафт, точно върху трети том на “То”, който от година и половина трябва да върна на позната, която пък да я върне на библиотеката. Не си представям как това ще се случи, но пък отново там, на последния рафт, ще си имам черна дупка, на другия край на която има библиотечни рафтове, библиотечни мишки и библиотечен прах.

Очилата да си стоят надвиснали над черната дупка; тя тях не ги засмуква.

Апропо, мисля си за Точката, която витае из пространството. Мисъл за една точка, прашинка, материален миг, заключен из трите измерения на шестстенна стая, е колосална. Стереометрията се пръска по шевовете, а вие… ние… аз (всъщност) търся често тази точка, която е навсякъде – пред паметници, под бюра, по автобусни стъкла и залепнала за нечий нос. През ден тя хваща погледа ми с кукичка и го задържа за близо минута, съдържайки в себе си великолепната липса, от която се ражда всичкото. Точка, невидима, непростимо малка, е сграбчила в своята безизмерност цялата енергия на света и чака само да разтърся глава, да премигна два-три пъти, за да избухне. Мъничък Голям взрив.

После:

нека бъде светлина.