Съществува красота, елегантност, нежна и тиха, ненатрапчива драма в това да се удавиш в океана. Без тривиалности, без излишна помпозност, далеч от хорските очи и животинските им ръце, без писъци, без плач (защото писъците няма да бъдат чути, а сълзите ще са капка в безкрайната водна шир). Една повърхност, хладна, гладка, мокра, разбира се, и единственото друго си ти, т.е. аз, наполовина в огледалото на Алиса и борещ се за последната глътка въздух, преди да поемеш първата глътка сол.

Гледаш звездите, слънцето, луната, събрани на едно място досущ погребален букет от лъчи, поднесен ти от цялата природа с милата усмивка а ла “виж сега, така и така ще си с мен.”

Започва да ти се спи. Клепачите натежават. Едва ли можеш да си построиш сал от мигли, привързани една към друга с кичур коса. Иска ти се, но едва ли, наистина, едва ли, хайде, стегни се. По средата на Океана си, някъде между Островите Кук и Вселенския дъх и целия свят не ти позволява да предприемеш нищо. Нищо, ама баш нищо, за да запазиш не особено интересния си живот.

На твое място бих се напил. Не с вино, с морска вода. Наведнъж, на екс. За да се напия като удавник. Елегантно. Без излишна помпозност.