Абстрактно като най-чист реализъм

4:37 сутринта, английско време, не мога да заспя, затова изгълтвам последните си чаши чай Каркаде. Ще пия такъв отново след 4-5 месеца, дотогава ще експериментирам с британски чудесии, макар все още да смятам българските билки за по-красиви.

Колкото и да е грозно да цитирам от Уикипедия, ще го направя:

Идиоти са тези, които казват, че работите ми са абстрактни; това, което те наричат абстрактно, е най-чист реализъм, защото реалността не е представена чрез външната форма, а с идеята, която стои зад нея, есенцията на нещата.

Константин Брънкуш, който де факто е казал горното, е румънец, прекарал по-голямата част от живота си в Париж сред Авангарда на 20ти век – Модилиани, Ман Рей, Пикасо, Марсел Дюшан, Аполинер и пр. Грубо въведение, не е от такова значение.

Mademoiselle Pogany във всичките й варианти ми се впи в мисълта като една от най-нежните скулптори, на които съм попадал. И се радвам когато има така предадена емоция – не чрез реално действие или разказ, а чрез състояние, което от своя страна се превръща в предишните. Едно такова тихо и радостно ми е, че линиите, събиращи се в някаква точка в безкрая на овала, огромните очи, дългите придържащи главата ръце… са красиви. И нежни. И раними. И това не ме кара да се чувствам по-висш, а просто да се наслаждавам на състоянието на спокойна чупливост. Някак ей толкова мъничко му трябва на камъка, за да се натроши…