Най-обичам да започна отначало. Всяка седмица да започна отначало, обикновено в Четвъртък, защото е най-естествено, тъй като е най-нищо, малко нещо. Всяко ново четвъртъчно начало да започва с химн, песен, аранжимент – маестро А. Б. Н., който е най-обикновено събирателно от букви.
Всяко ново начало всъщност е стартова линия на една писта за лекоатлети, когато си казвам, че ето го правия път пред мен, напред и нагоре, но в крайна сметка правя голям кръг и се връщам на стартова позиция, където с окапали крака плюя кръв и искам да съблека потната тениска и сухата кожа. Не се научих, не знам кога ще науча от къде да минавам, когато започна състезание с Мен, Времето и Пространството. Може и да тръгна назад или да свърна надясно, да изкача стъпалата до дай-горния ред седалки в стадиона и от там да пия джин и замерям публиката с пуканки.
Този блог за нищо не става, просто разхвърляни мисли. Ебал съм го, хронологията му и всичко. Стана както не исках – дошевен рецикльор. Пускам му проблемни мисли, той ми ги сдъвква и ми връща проблемите отново, а аз се лъжа, че всичко вече е наред. Получавам изполирана представа за моето съществуване, че е дръпнало една крачка напред, а всъщност виждам, че подскачам на едно място. Малко като картина на Ешер. Уж така, уж иначе, а все не. Няма да си върна лятото, няма да “открия себе си”, няма да се подобря, няма такова нещо като друг човек до когото да съм, просто не че не е нужен, просто той не трябва да си го причинява. И да, искам цигара, алкохол и музика до дупка – от онази, която смесва лимонов сък с лимфата ми и ме оставя на леглото в безтегловност. Мисля, че имам малко ракия в шкафа. Нямам нищо по-хубаво, което да пия, и това ще свърши работа, ще я разредя с чай; нямам време за драми, да организирам постановката на своето безпаметно, битово напиване. Просто трябва да се случи и така, премрежил очи да посрещна утрото. То пък идва със своята вечна хлад, майната й на надеждата, слънцето е януарско, т.е. слънце няма. Както няма кураж, достойнство, самочувствие, себеусещане, любов, щастие, тъга, мъка, спокойствие, енергия. Не и между тези четири стени, бетонен ковчег, саркофаг на милиони виртуални кавги. Пропит със съжаление и грешки, с глупост, с инат. С желание за удобрение, с граматични грешки, с простотия, самозабрава, първосигналност и какво ли още не, което ибх изхвърлил през прозореца, така че вятърът да го отвее.
Но като знам, че ще се върне отново? Досущ бумеранг, нали? Не мога да се очистя, даже и със светена вода да се изкъпя, и във водите на Северния океан да плувам, отново ще изляза омърсен от глупостта си, но и вече мокър. Не знам какво пиша, просто глупости, в 1 през нощта, нямам друго какво да правя явно, освен отново да се чудя има ли изобщо правилен път!?
Убеждавам се, че каквото и да се върши, винаги се намира един безкраен вакуум от самота, който засмуква. От него не мога да избягам даже и в своето мастило и хартия. Не знам къде да отида и какво да направя, за да забравя това, което съм. Най-грешно е да съжалявам, че не мога да намеря нещото, което никога не съм притежавал, т.е. характер, самоличност.
Идея си нямам как да завърша това поредно изхвърляне на душевни отпадъци. Отворен край, майната му…
един умен и чудесен човек един път ми препоръча една чудесна песен за тези случаи (които аз тогава дори не знаех, че съществуват, но!)
всички май сме изгубени в този сезон, братко мой.
Всички май ще се намерим следващия (:
Песента си я бях пуснал наскоро, но сега контекстът е друг. И звучи по-иначе.
Прегръдки, Теди (-:
Много! (: